Митология

            Религията е един от най-познатите и добре изучени аспекти на месоамериканската култура. Знае се, че тези народи са имали идоли, храмове, светилища и многобройни ритуали, които конкистадорите унищожавали и преследвали. При това религиозната идеология е основен мотив за социална дейност, а не сфера на бита им, доминираща над целия живот. Конкистадорите, разбира се, имали впечатления от първа ръка за религията на маите и техните хронисти я описват доста подробно. Няма съмнение, че срещите с идоли и светилища, облени в кръв, човешки жертвоприношения и ритуален канибализъм поразяват нежните мисионерски души, които сякаш не са чували за „светата“ инквизиция. Те са убедени, че имат работа с народи, тръпнещи в ноктите на демонични сили, така че грабителският характер на конкистата се маскира с плаща на възмутеното двуличие, невинното благоприличие и фалшивата добронамереност. Така насилственото налагане на християнската вяра и масовите кланета ни се сервират като предястие на голямата заблуда – митическата цивилизаторска мисия на испанците. Тук трябва да се отбележи и нещо друго: испанците идват в този период на майанската история, когато божествата (под ацтекско влияние) са станали „кръвожадни“, когато се водят войни и се правят жертвоприношения. А това не е характерно за маите като цяло.

            Простото описание на божествата и ритуалите само по себе нищо не обяснява. Маите са имали цял пантеон от видими и невидими богове в човешки и животински образи, в материална форма, които обясняват света, живота и природните явления. Боговете им не са само на небето – те са на земята, и под нея, и сред хората, които ги почитат; изобразени са на камък, керамика и стенописи, посвещават им се ритуали, отразяващи социалните отношения, труда и стремежите на хората, природата в нейното многообразие. Затова има видими богове в небето – Слънцето, Луната, Венера, звездите в Млечния път, богове в земята, в която животът изчезва и отново се ражда, богове на дъжда, вятъра, водите, огъня, на растенията, животните и храните, които са от жизнено значение за човешкото съществуване – на царевицата, солта, „пуке“ (алкохолът е от жизнено значение), на различните билки. Към това трябва да се прибави и вярването че богът на някаква деятелност е и първият, който я е извършвал, автор, който държи „патента“ на изобретението си. Богинята на раждането първа е родила, богинята на домакинството е първата жена, направила царевична питка, богът на риболова е измислил мрежите и въдиците. Като цяло това може да се илюстрира с мнението на Педро Караско: „Мексиканският пантеон е картина на мексиканското общество, в което разделението на труда, социалните слоеве, политичиеските и етнически общности, имат свои божествени копия.“
Религията на маите прилича много на останалите месоамерикански религии. При това има сходства и в отделни ритуали и божества. Само че, за разлика от всички останали, при маите имаме много остро разделяне на божествата на две „групи“: божества на народа и божества на управляващата класа. Има и спорни богове – например Ек Чуах – богът на какаото, е спорен. Като растение той не може да бъде далеч от селяните, но в същото време какаото е монополизиран продукт – зърната му служат за разменна монета, като един вид пари.

Богове на селяните

            Боговете на селяните са свързани с основните елементи на човешкото съществуване. Земята е зловещо божество, което олицетворява смъртта, но също и възобновяване на живота. Нейният символ са оголените кости, човешкия скелет. В земните недра са разположени подземните светове, в които отиват не само умрелите, но и небесните светила – Слънцето при залез и Луната призори. Слънчевото божество Ах Кин, или Кинич Ахау, се изобразява като четирилистно цвете, е почитано зарадо благотворната му роля върху растенията, но е повече обект на страх: нали то предизвиква сушата.
Дъждът е от жизнено значение за селяните, поради което богът Чак Моол се среща най-често в кодексите и археологическите паметници. Изобразяван е най-различно – като дъждовни струи, в лодка, фигура, която изпразва съдове с вода. Когато е с брадва в ръка символизира гръмотевицата, а с факел – сушата. С него са свързани и някои животни – жаба, костенурка. Освен това Чак Моол има и помощници, които също са обожествени – вятърът, мълнията, гръмотевицата. Тези божества не са били изобразявани (освен като символи и изключението Циминчак, което е от времето на конкистата).
            Друго важно божество е Луната – богинята Ишчел. Това е особено темпераментната съпруга на слънцето, която на всичко отгоре му изневерява с Венера. Обожавана е заради предполагаемото влияние върху растенията и здравето на хората. Тя е и богиня на тъкането и тъканите, а в по-широк смисъл – божество, свързано с жената, с нейния живот и философия. Но – тъй като често има навика да се оглежда в кладенци и езера – тя е и богинята на водата. Според Ерик Томпсън богинята на самоубийствата Иштаб, която в Дрезденския кодекс е изобразена обесена, е само друго име на Ишчел.
Царевицата също е обожествена. В кодексите се среща в образа на красив младеж, чиято глава е удължена като мамул или е украсена с царевични листа. Този младеж, освен че наглежда земеделските работи, е покровител и на числото осем и на деня кан, който в превод означава „зряла царевица“.

Богове на управниците
            Главният бог на управляващата класа е Ицамна – създател на всичко съществуващо – небесните тела, земята, хората и техните познания, животните и растенията. Дори на останалите богове. За него само се знае от надписи, тъй като не е известно да са съществували ритуали, нито храмове в негова чест. Изобразяван е по различен начин: в Дрезденския кодекс е като двуглаво чудовище, змия с човешка глава; в Мадридския – двуглаво влечуго; в паметниците на Паленке – двуглава игуана. Като първа и последна инстанция, като божество с разностранни функции и възможности, към него често са отправяни молитви да прекрати някое бедствие или да се застъпи за нещо пред другите божества.

            В представите на маите на небето живеят 13 бога – Ошлахун-ти-ку, по един за всяка от неговите части. Техни антагонисти са деветте бога на подземните светове – Болон-ти-ку, които са смъртни врагове на човека. Освен тях има и много по-малки и не толкова известни, съответно не толкова почитани, божества. Често те олицетворяват и по няколко неща наведнъж (с което съкращават и броя на божествата; представяте ли си за всяко нещо да има по един бог). Например – Лахун Чан (Десето небе) е Венера, която се олицетворява от още 4 божества; Шаман Ек е богът на Полярната звезда, но символизира и посоката север; Чикчан, покровител на числото девет, е свързан с дъжда и може да се смята за един от боговете на дъжда (чакооб).

            Както е описано в библията на маите – „Попол Вух“, Творецът, Образувателят са Тепеу и Гукумац (Кукулкан). Два бога участват в създаването на цялата вселена. После става ясно, че всичко е разпоредено от върховния бог, Сърцето на небето, името на който е Хуракан. Той е толкова силен и могъщ, че от него е останало и името на най-страшната буря – урагана. Оказва се обаче, че и Сърцето на небето не е един бог, а трима първородители. Понякога две или три лица говорят като едно, понякога един говори за трима. Доста объркващо, нали? Сякаш маите нарочно са правили всичко така, за да затрудняват работата на изследователите им по-късно.

            Един от най-известните богове е богът на смъртта. Среща се под различни имена – Сисин (Зловоние), Уак Митун Ахау (Господарят от седмия кръг), Хун Ахау (Принц на всички демони) и други. Символът му не може да се сбърка – човешки скелет. Според вярванията на маите богът на смъртта често се придружава от куче, за да помага на мъртвите в подземното им пътешествие. Изобразяван е например заедно с бога на войната и човешките жертвоприношения, застанал до мъртвия труп на гола жена, яхнал богинята Ишчел и други. Живее в най-ниското равнище на подземния свят Шибалба. Интересно е, че за маите нямало такива неща като ад и рай, където да отиват душите на хората, след като умрат, в зависимост от това дали са били праведни или не. След смъртта те отивали направо в някой от подземните светове. Самите подземни светове от своя страна пък не били като някаква стълба от девет стъпала, водеща надолу. В действителност достигат на дълбочина само до петото стъпало и отново се издигат до земната повърхност. По подобен начин са ораганизирани и нещата при небесата: те се издигат само до седмото, след което се спускат обратно до земята. Самата земя се изобразява като четириъгълна повърхност, поддържана от чудовище във вода. Небето се крепи от четиримата богове бакаб, разположили се в краищата по линиите на четирите посоки на света, в компанията на дърво и птица в съответните цветове: за изток – червено, за север – бяло, за запад – черно и за юж – жълто. Небесният свят е представен като огромно дърво на живота и клоните му – небесата – са в сложно взаимоотношение с корените – подземните светове. Изглежда, че клоните и корените на това дърво са в постоянна битка помежду си, но не е есъвсем така. Оказва се, че боговете на небето и боговете на подземните светове са едни и същи. Не е лесно човек да се оправи в този лабиринт от символични представи, в който боговете променят личностите и функциите си и преминават от един свят в друг. Подбно на жизнените сокове от корените към клоните на дървото.
При това космогонията им и религиозната им философия е в основата си материалистична. Според тях животът произлиза от една сфера, в която неделими части са небето и земята. От тази сфера, от лисицата, койота и глигана, от сърцето на небето и земята, от езерото и морето се ражда човекът. Маите не вярвали в дух, за тях има само живот.

            За да добием представа за това как маите обожествявали отделни животни може да ни послужи примерът с Циминчак. За него има легенда, има и факти. Виля Гутиерес смята, че всичко е легенда, други учени веднага възразяват, че фактите са безспорни. А те свидетелстват, че Циминчак не е никой друг, а конят на Кортес!

            През есента на 1524г. победителят на ацтеките Ернан Кортес се отправил през джунглите на дълга, изморителна експедиция. Целта му била да достигне испанската колония Ибуерас в Хондурас. Там неговият пратеник Кристобал де Олид „забравил“ кой му е началник и се обявил за самостоятелен управник, отказващ да се подчинява на Кортес. Затова той предприел дългата експедиция, по време на която заедно с войниците си достигнал до все още непокорения град Тайясал. Подобно на Теночтитлан, столицата на ацтеките, и Тайясал бил разположен на остров, в средата на езеро, в случая Петен-Ица. Индианците посрещнали брадатите конкистадори враждебно, приготвили се за бой; техният Истински човек не бил такъв фанатик като Монтесума, за да си въобрази, че вижда пред себе си Кукулкан, бога на слънцето. На бойците от Тайясал по-силно впечатление направили „гърмящите“ коне, тъй като на тях им се струвало че самите коне стреляли, а не испанците, които ги яздят.
В крайна сметка до взаимно избиване не се стигнало, тъй като Кортес се проявил като „добър“ допломат. Канек, вождът на тайясалците, приел властта на испанския крал и дори обещал да унищожи всички езически идоли в града. Оказало се, че Тайясалците добре знаели и къде се намира испанската колония, към която се бил отправил Кортес, така че последният незабавно се отправил към бунтуващия се Олид. Но, тъй като конят му бил ранен, испанците го оставили на тайясалците, да се грижат за него и да го лекуват. Намерението му било да се върне да си го прибере след като даде заслуженото на предателя, но в последствие решил да избегне тежкия преход през джунглата и се върнал по море. Така тайясалци потънали в забвение …

… до 1618г, когато францисканските монаси Бертоломе да Буенсалида и Хуан де Орбита тръгнали от Мерида към Петен-Ица. Стигнали до Тайясал и местния управник им разрешил да се занимават с християнска пропаганда сред населението. Разглеждайки многобройните храмове, францисканците с удивление видели в един божеството Циминчак. Това било статуя на кон, седнал на задните си крака. За тях нямало и капка съмнение – това било конят на Кортес. А в Америка конят не е бил познат до идването на испанците.

            Остана да споменем и за бога на слънцето – Кукулкан. Изглежда наистина странно – но не и за авторите на фантастични хипотези – но този бог не влиза в общоприетите схеми за религията на маите. Този факт може да се тълкува като косвено доказателство, че той е „вносно“ божество, тоест пренесен е от нахлуващите толтеки около 1000г. Те наричали своята перната змия Кецалкоатъл, но освен това така се е наричал и тогавашния им владетел. И така постепенно се стигнало до равенството между Кукулкан и Кецалкоатъл. Според други Кукулкан е наследство от коренното население наоа. Факт е обаче че за него се говори много, има и археологически паметници, но някак си отсъства от религиозната йерархия, както е представена в литературата. За Деникен, Агрест и Казанцев обаче няма проблеми – това е просто пришълец от космоса. И с това сякаш нещата се изчерпват.
(Примери за такива несъответствия между сериозните учени и авторите на фантастични хипотези има много; например по повод на едно изображение от Тулум, на което е изобразен – според учените – „слизащият“ или „падащият“ бог, за който абсолютно нищо не се знае. Той не се среща на друго място. Идолът представлява падаща фигура надолу с главата, с разперени крака, птича опашка, криле и корона на главата. Според тях той олицетворява слънчевия залез. А според Деникен на точно това изображение е показано същество в скафандър и с шлем, което управлява някакво устройство с помощта на лостове и педали.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: