Древни цивилизации

История

 Основаване и царе

Според легендата Рим е основан през 753 г. пр.н.е. от Ромул и Рем, които са отгледани от вълчица.

Според легендата Рим е основан на 21 април 753 г. пр.н.е. от братята близнаци Ромул и Рем, произлизащи от троянския  принц Еней^], които са били и внуци на латинския цар Нумитор . Царят е бил изхвърлен от трона от жестокия си брат Амулий, докато в същото време неговата дъщеря (на Нумитор), Рея Силвия, е родилаРея Силвия е била весталка и е била прелъстена от бог Марс, заради което близнаците са с наполовина божествен произход.

Амулий, новият цар на Алба Лонга, се страхувал, че Ромул и Рем могат да си върнат трона и за това е заръчал те да бъдат удавени.  Но вълчица (според други източници — съпруга на овчар) ги спасила и отгледала, и когато те порастват достатъчно си връщат трона на Нумитор в Алба Лонга.

Близнаците след това основали техен собствен град, но Ромул убил Рем в спор кой от тях двамата да управлява като цар на Рим; макар че според други източници кавгата е била за това кой да даде името си на града.  В крайна сметка Ромул дава името на града.  Тъй като Рим е бил изоставен от жени, според легендата латините поканили сабините на фестивал и откраднали техните неженени девици, което довело до интеграция на латините и сабините.

Градът Рим израстнал от заселванията около брод на река Тибър – търговски и транспортен кръстопът. Според археологически данни Рим е вероятно основан някъде около 8 век пр.н.е., макар че е възможно да е съществувал още през 10 век пр.н.е., когато вероятно е бил обитаван от латинско на върха на Палатинския хълм

Етруските, които по-рано населявали северната част на Етурия, изглежда са били установили политически контрол в региона през късния 7 век пр.н.е., формирайки аристократичен и монархически елит. Етруските загубват своето надмощие през късния 6 век пр.н.е. и в този момент оригиналните латински и сабински племена установяват отново своето управление, създавайки републиката, която е поставяла много по-сериозни ограничения върху възможността на управляващите да упражняват власт.

Римската традиция, както и археологическите доказателства, сочат за комплекс, който е бил част от Римския форум, и който е бил седалището на властта на римския цар, там също е положено началото на религиозен център. Нума Помпилий става вторият цар на Рим, наследявайки Ромул. Той започва най-големите строителни проекти в Рим, начело с царския палат в Регия и комплекса на Весталките.

Републиката

Според традицията и по-късни автори като Ливий Римската република е установена около 509 г. пр.н.е., когато последният от Седемте царе на Рим, Тарквиний Горди, е свален от власт и е установена система, базирана на годишно избирани магистрати и различни представителни събрания. Конституцията е установила серия от проверки и баланси, както и разделение на властите Най-важните магистрати били двамата консула, които заедно упражнявали изпълнителна власт като империум(ролята на военното командване на държавата). Консулите е трябвало да работят със Сената, който първоначално бил консултативен съвет на благородниците или патрициите, но по-късно се разраства по големина и власт.

Други магистрати в Републиката са преторите, еделите и квесторите. Първоначално магистратурите са можели да бъдат заемани само от патриции, но по-късно стават достъпни и за плебеите. Гласуващите събрания в Републиката включват центуриантно събрание (comitia centuriata), което е гласувало по въпроси, свързани с войната и мира, и е избирало мъже за най-важните постове, както и племенно събрание (comitia tributa), което е взимало решения за по-маловажните постове.

Римляните постепенно подчинили другите народи от италианския полуостров, включително етруските. Последната заплаха за хегемонията на римляните се появява, когато Таранто, основна гръцка колония спечелва помощта на Пир от Епир  през 281 г. пр.н.е., но тази кампания се проваля също както и други. Римляните подсигурили техните завоевания, като основали римски колонии в стратегически райони и така установявали контрол над тях.  През втората половина на 3 век пр.н.е. Рим се сблъсква с Картаген в първата от трите Пунически войни. Тези войни довели до първите презморски завоевания за Рим — на Сицилия и Испинаия — и възходът на Рим като значителна имперска сила. След като побеждават древногръцкото царство Македония и Селевкидското царство през 2 век пр.н.е. римляните се превърнали в доминираща нация в Средиземноморието

Но външната доминация довела до вътрешни борби. Сенаторите забогатели за сметка на привинциите, но войниците, които били дребни фермери, и които били дълго време далеч от дома, не можели да запазят земите си, плюс увеличаващата се зависимост от чужди роби, както и увеличаващата селатифундия, всичко това взето заедно намалило възможността за заплатена работа.Приходите от военно плячкосване, меркантилизма в новите провинции, преотстъпеният данък създали нови икономически възможности за богатите, формирайки нова класа от търговци -етруските.Лекс Кладия(закон, предотвратяващ забогатяването на сенаторските семейства от презморска търговия) все пак забранявал на сенаторските синове да притежават търговски кораби с капацитет над 300 амфори. Сенаторите обаче често заобикаляли различните търговски забрани, а по отношение на конниците, които теоретично имали право да бъдат част от сената — влизали в непрестанни кавги, блокирайки нееднократно важни аграрни реформи и отказвайки на класата на конниците по-съществен глас в управлението.

Банди от безработни от градовете, контролирани от съперничещи сенатори, сплашвали електората с насилие. Ситуацията ескалирала в късния 2 век пр.н.е. при братята Гракхи, двойка трибуни, които се опитали да въведат реформа върху законодателството върху земите, което да редистрибутира основните собствености на патрициите между плебеите. И двамата братя били убити, но Сенатът приел някои от техните реформи в опит да омиротвори растящото недоволство на плебеите и класата на конниците.

Отказът отРимско гражданство за присъединените италиански градове довел до Съюзническата война^] Военните реформи на Гай Марий довели до това, че войниците често били по-лоялни на техния командир, отколкото на града и един притежаващ власт генерал могъл да шантажира града и Сената.^[31] Това довело до гражданска война между Марий и неговото протеже Сула, и кулуминирало в диктатурата на Сула от 81–79 г. пр.н.е.

В средата на 1 век пр.н.е. трима мъже – Юлий Цезар, Помпей и Крас- формирали таен пакт,Първи триумвират, да контролират Републиката. След завоеванието на Галия от Цезар, пререкание между Цезар и Сената довело до гражданска война, при която Помпей предвождал силите на Сената. Цезар излязал победител и е бил направен Римски диктатор

През 44 г. пр.н.е. Цезар е убит от сенаторите, които се противопоставяли на неговото встъпване в абсолютна власт и искали да възвърнат конституционното управление, но след това Втори триумвират, състоящ се от посоченият наследник на Цезар Октравиан и неговите поддръжници Марк Антоний и Лепид взимат властта Въпреки това този алианс скоро залязал в нова борба за доминация. Лепид е изпратен в изгнание и когато Октавиан побеждава Антоний и Клеопатра в Битката при Акциум през 31 г. пр.н.е. той става неоспоримият владетел на Рим.

Принципат“. Това била специфична форма на монархия, при която формално били съхранени някои републикански учреждения, а иператорът бил наречен „принцепс“).
Приема се, че Римската империя започнала съществуването си с конституционното споразумение след битката при Акциум през 31 г.пр.Хр. Всъщност републиканските институции на Рим били разрушени още през предходното столетие и управлението се осъществявало еднолично от времето на Сула. Въпреки това управлението на Август отбелазало важен обрат. По времето на Акциум нямало живи свидетели на функциониращите по-рано републикански институции или на време без гражданска война в Рим. Четиресет и пет години по-късно, след съмртта на Август, малцина помнели времето преди него. Средната продължителност на живота на римляните била едва четиресет години. Дългото управление на Август позволило на цяло едно поколение да живее и умре без да познава друга форма на управление и дори друг владетел. Това било изключително важно за създаване на нагласи, които позволили установяването на наследствена монархия в Рим. Независимо дали го одобрявали или не, едноличното управление било единственото, което хората от Века на Август познавали, и така щяло да остане още дълги векове. Управлението на Август било забелжително с няколко трайни постижения, които определили бъдещето на Империята:

1.- Била създадена наследствена длъжност, наречена „римски император“;
2.- Било фиксирано заплащането и продължителността на службата, с което бил отбелязан последния етап от реорганизирането на римската армия и превръщането й от гражданска в професионална;
3.- Била създадена преторианската гвардия, която издигала и сваляла императори през следващите векове;
4.- Империята била разширена до нейните „естествени граници“. (Границите, достигнати при Август, останали граници на Империята, с малки изключения, през следващите четиристотин години).

14 г. – 68 г. – Юлий-Клавдиите стават наследници на Август.
Стратегията на Август за бракове между семействата Юлий и Клавдий, създало комбинация от семейни и политически връзки, известна като династия на Юлий-Клавдиите. Представители на династията са Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон. Повечето от тях били психически неуравновесени.
Тиберий бил осиновен от Август. В началото управлявал добре, но по-късно станал безкрайно подозрителен и много жесток. В края на живота си се оттеглил на остров Капри, където се отдал на разюздан разврат и управлявал от там Рим с терор.
 

Калигула бил осиновен внук на Тиберий, когото наследил. Отличавал се с голямата си жестокост. За поданиците си казвал: „Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен.“

Клавдий проявил качества на добър администратор в началото на управлението си, но по-късно попаднал изцяло под влияние на втората си съпруга Агрипина, която го отровила.
Нерон бил син на Агрипина и осиновен от Клавдий. Станал император на 17 години и през първите 5 години от царуването си управлявал мъдро. След това обаче, се отдал на най-лошите си инстинкти. Отровил съперника си Британик, истинския син на Клавдий, а след това и майка си Агрипина. По негова зповед бил подпален Рим, а след това обвинил за това християните и от тук започнало първото християнско гонение в Римската империя. Когато управителя на Испания, Галба бил издигнат за император в някои от римските провинции и преторианците се присъединили към него, Нерон избягал. Виждайки обаче, че не би могъл да се спаси, накарал роба си да го убие с меч.
През този период, централната власт затъвала в династични интриги, а политическия елит бил тероризиран от своеволията на императорите. Въпреки това системата, изградена от Август, се оказала достатъчно устойчива и периодът преминал без сериозни сътресения. Границата с Германия била укрепена, продължавало завоюването на Британия и няколко нови източни провинции били присъединени към Империята.
В края на 60-те се надигнала вълна от бунтове по периферията – в Британия, Армения и Юдея. 69 г. – „годината на четиримата императори“, преминала в гражданска война и начело на Империята за кратко застанали императорите Галба, Отон и Вителий, а към края на годината, Веспасиан затвърдил властта си като римски император.

69 г. – 96 г. – Династия на Флавиите.
 

Между 69 г. и 96 г. управлявали последователно Веспасиан и двамата му сина Тит и Домициан – династията на Флавиите.Преди да стане император, Веспасиан бил военачалник, постигнал забележителни успехи във войните на Изток.

 Флавиите продължължили тендинцията от предишните десетилетия и се опирали повече на армията, отколкото на Сената и остатъците от републиканските институции. Монархическият характер на управлението станал все по-неприкрит, което предизвикало враждебността на римската аристокрация, особено при управлението на Домициан. Флавиите успели да стабилизират публичните финанси, да подтиснат бунтовете в провинциите и дори да постигнат известно териториално разширение в Германия и Британия. Били финансирани големи обществени строежи като Колизея в Рим, а жителите на Испания получили римско гражданство.

69 г. – 193 г. – Антонините – „петимата добри императори“.
 

Следващият век бил известен като периодът на „петиматадобри императори“ – Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пийи Марк Аврелий. Антонините се опитали, поне привидно, да поддържат авторитета на Сената, което им осигурило относителна популярност всред римската аристокрация.
Нерва бил консул, когото Сенатът провъзгласил за император, след смъртта на Домициан. Прекратил гонението на християните и преди да умре, осиновил Траян.
Траян бил отличен организатор и строител. Освен многото големи строежи, създал и домове за отглеждане на бедни деца. Траян бил и отличен пълководец – победил даките и изместил границите на империята отвъд река Дунав. По негово време обаче, било подновено гонението на християните. Бил истински благодетел на Мизия и Тракия, за чието развитие и благоустройство положил огромни усилия. При Траян империята достигнала най-голямото си териториално разширение, включвайки провинциите ДакияМесопотамия Адриан бил голям реформатор, покровителствал литературата и изкуствата. През царуването му, Римската империя преживяла 21 години в мир и благоденствие.

Антонин Пий бил истински баща за народа си – намалил данъците, облекчил участта на робите, не преследвал християните, основал сиропиталища и реформирал законодателството.
Марк Аврелий също подобрил положението на робите и водил успешни войни срещу варварите. Бил известен със страстта си към философията и литературата.
Периодът на Антонините завършил с управлението на сина на Марк Аврелий – Комод от 180 г. до 192 г. Той бил психически неуравновесен и върнал Рим към ексцентричностите от времето на Нерон. Бил убит и с подкрепата на армията, император станал Септимий Север.

193 г. – 235 г. – Династията на Северите.

Северите били представени от императорите Пертинакс (признат за император от Септимий Север), Септимий Север, Каракала, Макрин, Хелиогабал и Александър Север.

Септимий Север бил способен пълководец. Закрилял писмеността и извършил голяма законадателндейност.Но особено жестоко преследвал християните.Каракала бил син на Септимий Север. Убил брат си, за да царува самостоятелно. Бил неуравновесен и жесток като Калигула, но благосклонен къмвойниците. Възстановил фалангата, която се оказала по-удачна от легиона за воюване с варварите.Утвърдилсеверните граници на Империята. Бил убит от недоволен войник.

Александър Север бил осиновен от братовчед си Хелиогабъл,когото наследил. Отличавал се с голяма толерантност. Отхвърлил германците отвъд Рейн. Бил убит при военен бунт.

235 г. – 284 г. – Период на Криза.
Императори в периода на Кризата през III-ти век били: Максимин Тракиеца (235 г. – 238 г.); Гордиан I и Гордиан II (238 г.); Пупиен и Балбин (238 г.); Гордиан III (238 г. – 244 г.); Филип I Арабина (244 г. – 249 г.); Деций Траян (249 г. – 251 г.); Херений Етруск (251 г.); Хостилиан (251 г.); Требониан Гал (251 г. – 253 г.); Емилиан (253 г.); Валериан I (253 г. – 260 г.); Галиен (260 г. – 268 г.); Клавдий II Готски (268 г. – 270 г.); Квинтил (270 г.); Аврелиан (270 г. – 275 г.); Тацит (275 г. – 276 г.); Флориан (276 г.); Проб (276 г. – 282 г.); Carus (282 г. – 283 г.); Карин (283 г. – 284 г.).

284 г. – 305 г. – Тетрархия.Периодът, започващ с Тетрархията на Диоклециан, до края на Западната империя, бил наречен „Доминат“. Тетрархията била система на управление, въведена от Диоклециан, при която двама императори (августи) и двама подимператори (цезари) управлявали съответно по една част на Империята, но законите се издавали от името на целия колегиум. По този начин станало възможно за 20 години да се запазят съществуващите граници, а нашествията на варварите били неутрализирани. Това било едно наистина голямо постижение, като се има предвид, че през изминалия половин век в Рим управлявал средно всяка втора година нов император, а Империята била постоянно на ръба на гражданската война.
Диоклециан започнал с радикални административни и данъчни реформа и намалил територията на провинциите. През 303 г. обаче, започнал последната и най-жестока фаза на гоненията срещу християните. Гоненията траели до 311 г. и свършили с признаване на християнството, след като станало ясно, че не може да бъде унищожено. След оттеглянето си от властта, защото бил отвратен от нея (единственият император, оттеглил се доброволно), Диоклециан заживял в родното си място, където водел много скромен и прост живот.

Константин I Велики, син на императора Констанций I Хлор, възстановил единството в Империята и продължил реорганизацията и укрепването й, започнато от император Диоклециан. Водил политика на веротърпимост. В 330 г. преместил столицата във Византион и била наречена в негова чест – Константинопол.
След Константин I Велики, на власт се утвърдили династиите на Константин (337 г. – 364 г.), представена от императорите Констанций II, Юлиан и Йовиан и династията на Валентиниан (364 г. – 383 г.) – Валентиан I и Грациан. След тях управлявал Теодосий I (383 г. – 395 г.), който се покръстил и започнал гонения срещу езичниците. В предсмътния си час разделил Римската империя между синовете си. Единият му син – Хонорий станал император на Западната империя, а другият, Аркадий – на Източната империя, наречена по-късно Византия.

„